Захвърлиха ме по реката в кошница,
Оставиха ме на съдбата,
И с дантелни ръце водата,
Ръце с дантелата на нощница,
Обхвана гърлото ми и краката.
Душеше бавно ,стеганто, без пошлост,
На майката с грижовна ласка.
Скоро посинях,
Посиняха и очите ми ,преди кафяви,
Без страх,
Уплахата разтвори се във пяната,
Видях отплуващите свои крайници,
Бях осакатен,
Платена беше дажбата
На гладната ми нервна майчица,
И после аз усетих люспите по себе си,
Водата беше топла,
Гроба беше моята отплата,
Жертвоприношение,
Подаръка – да бъда рожба на течението.
петък, 23 октомври 2009 г.
Слънцето беше първият барабан
Ударен някога
И нощните птици издадоха
първия си писък.
Ехото беше смугла фигура,
Със сбръчкано чело и
Устни, разтворени във кръг.
Всеки един от зъбите му беше
век.
Те окапаха един по един.
И той вече нямаше как да се храни.
Черното слънце в устата му беше
Новия барабан,
Който вдъхна живот на света.
Ударен някога
И нощните птици издадоха
първия си писък.
Ехото беше смугла фигура,
Със сбръчкано чело и
Устни, разтворени във кръг.
Всеки един от зъбите му беше
век.
Те окапаха един по един.
И той вече нямаше как да се храни.
Черното слънце в устата му беше
Новия барабан,
Който вдъхна живот на света.
Над нощта
Издига се метла перната
Със крака
Къси и чепати
Пърха и подскача
Театрално се накланя
Към къщите, където
Столове се клатят,
Люлеят се тавани
И подшушва им в отплата
За послушанието,
Че идва тихият
Есенен вятър
И че стените им
Ще окапят,
Пожълтели,
И че няма скоро
Пак да има семе,
От което да израстнат.
„Чакам го от толкова време”,
Казва тя
И се заврърта с реверанс.
Издига се метла перната
Със крака
Къси и чепати
Пърха и подскача
Театрално се накланя
Към къщите, където
Столове се клатят,
Люлеят се тавани
И подшушва им в отплата
За послушанието,
Че идва тихият
Есенен вятър
И че стените им
Ще окапят,
Пожълтели,
И че няма скоро
Пак да има семе,
От което да израстнат.
„Чакам го от толкова време”,
Казва тя
И се заврърта с реверанс.
Виждам филтрите в очите ти,
Приятелю мой,
Колкото и дълго да сме скитали.
Виждам, стройни дни изпекъл си,
В застой е мелницата ми сега,
А ти отхапваш първия си топъл хляб.
И няма да те питам, помниш ли…
Защото ти не ме видя,
Когато разбивах старата врата,
Измъквайки отвътре всичко най-необходимо,
Освен часовника.
Когато падащи стени зад мен погребаха
Компаса ми за време.
Сега вече се ориентирам по слънцето,
След доста дни и нощи.
Недей да казаш „Късно е”,
Пази си вещите,
Щом искаш,
Но ето виждам, блъсна се
Във пътна лампа,
Загледан във компаса си…
Приятелю мой,
Колкото и дълго да сме скитали.
Виждам, стройни дни изпекъл си,
В застой е мелницата ми сега,
А ти отхапваш първия си топъл хляб.
И няма да те питам, помниш ли…
Защото ти не ме видя,
Когато разбивах старата врата,
Измъквайки отвътре всичко най-необходимо,
Освен часовника.
Когато падащи стени зад мен погребаха
Компаса ми за време.
Сега вече се ориентирам по слънцето,
След доста дни и нощи.
Недей да казаш „Късно е”,
Пази си вещите,
Щом искаш,
Но ето виждам, блъсна се
Във пътна лампа,
Загледан във компаса си…
понеделник, 6 април 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)