Мокра и бледа пътека
е ръката твоя омекнала.
Полека се стече по нея
Моята стъпка стегната.
С ириси крепки излегнат съм
В топлата нега на семето.
Смачкано ,криво е времето.
Крем от къдели е бремето.

Реалността увисна
Вкисната
Стискам смисли
Парят ми хрилете
Невзети овцете
Скитат по полето
Крета едва каретата
На медика усмихнат
Кривокрили крачат
Кралиците на Кристо

Срещнахме се на ръба.
Не прекалено навътре в сушата,
нито пък в пропастта.
Той бръкна в главата си
И извади кибритена кутийка.
Черновата топла усмивка се появи на лицето му.
„Тук държа отчаяните си народи”
Извади един човек от кутийката.
Драсна главичката му и си запали цигара с него.

Кълбета дим са пресекулките
Между думите ти
Но взе пак си приказна,
Мой женски Питър Пан,
Крещим – светулки,
И крайпътните къщи
Не са порутени
И листата се лизват ,
подухнати от вятъра,
когато растат на един клон.

Разтегнати са мислите,
Като току що
Излята медна жица.
Аз – човече създадено от жица,
Опънат простор
Между Хималаите
И дома на стара блага бабка.
Бегло очератан съм