Ти си това, което правиш, каза човешката машина, надарена с повече лю
бов от всяко чифтокопитно.
Морала ми ме прави красив, премълча и остана само блясък.
Остър поглед.
Мах, криле на гарга.
Прах в очите ми
и спуска се тя над пътя ми.
няма изумление в този поглед.
Освен, когато забележи неоспоримите прилики.
Сякаш най-очевидното изненадва повече от мимиките на съдбата, тъпа патка.

Под гори, под сенки и земята им
се крие смуглата лисица.
Наричат я интелект, хитрост и понякога коварство.
Без качества постига качество.
Крайпътния камък е в основата на въртележката и от дървета.
Размята весело гривката си и образува торнадота.
Пиша за себе си, някак разбираемо е.
Въртележката и на моменти ми е като катерушка.
Нахрани ме, скрипец, със бензин и мастило, защото не мисля да чакам.
Смея се, както само аз мога, изненада.

Къде си ти, сокол,
душа на безметежността.
Над перуникови поля
загуби своето мастило.
Кресни, киселец,
лети от човката ти
лилава, непробивна течност.
крещи и нека кореняците в главата ми се разтрещят.
На водопой те водя
и ти не се оплакваш.
Кости, костни мозъци накарай да избухнат.
Мишки тук отдавна не цвърчат.
Не съм такъв човек.