Ти си това, което правиш, каза човешката машина, надарена с повече лю
бов от всяко чифтокопитно.
Морала ми ме прави красив, премълча и остана само блясък.
Остър поглед.
Мах, криле на гарга.
Прах в очите ми
и спуска се тя над пътя ми.
няма изумление в този поглед.
Освен, когато забележи неоспоримите прилики.
Сякаш най-очевидното изненадва повече от мимиките на съдбата, тъпа патка.

Под гори, под сенки и земята им
се крие смуглата лисица.
Наричат я интелект, хитрост и понякога коварство.
Без качества постига качество.
Крайпътния камък е в основата на въртележката и от дървета.
Размята весело гривката си и образува торнадота.
Пиша за себе си, някак разбираемо е.
Въртележката и на моменти ми е като катерушка.
Нахрани ме, скрипец, със бензин и мастило, защото не мисля да чакам.
Смея се, както само аз мога, изненада.

Къде си ти, сокол,
душа на безметежността.
Над перуникови поля
загуби своето мастило.
Кресни, киселец,
лети от човката ти
лилава, непробивна течност.
крещи и нека кореняците в главата ми се разтрещят.
На водопой те водя
и ти не се оплакваш.
Кости, костни мозъци накарай да избухнат.
Мишки тук отдавна не цвърчат.
Не съм такъв човек.

Захвърлиха ме по реката в кошница,
Оставиха ме на съдбата,
И с дантелни ръце водата,
Ръце с дантелата на нощница,
Обхвана гърлото ми и краката.
Душеше бавно ,стеганто, без пошлост,
На майката с грижовна ласка.
Скоро посинях,
Посиняха и очите ми ,преди кафяви,
Без страх,
Уплахата разтвори се във пяната,
Видях отплуващите свои крайници,
Бях осакатен,
Платена беше дажбата
На гладната ми нервна майчица,
И после аз усетих люспите по себе си,
Водата беше топла,
Гроба беше моята отплата,
Жертвоприношение,
Подаръка – да бъда рожба на течението.

Слънцето беше първият барабан
Ударен някога
И нощните птици издадоха
първия си писък.
Ехото беше смугла фигура,
Със сбръчкано чело и
Устни, разтворени във кръг.
Всеки един от зъбите му беше
век.
Те окапаха един по един.
И той вече нямаше как да се храни.
Черното слънце в устата му беше
Новия барабан,
Който вдъхна живот на света.

Над нощта
Издига се метла перната
Със крака
Къси и чепати
Пърха и подскача
Театрално се накланя
Към къщите, където
Столове се клатят,
Люлеят се тавани
И подшушва им в отплата
За послушанието,
Че идва тихият
Есенен вятър
И че стените им
Ще окапят,
Пожълтели,
И че няма скоро
Пак да има семе,
От което да израстнат.
„Чакам го от толкова време”,
Казва тя
И се заврърта с реверанс.

Виждам филтрите в очите ти,
Приятелю мой,
Колкото и дълго да сме скитали.
Виждам, стройни дни изпекъл си,
В застой е мелницата ми сега,
А ти отхапваш първия си топъл хляб.
И няма да те питам, помниш ли…
Защото ти не ме видя,
Когато разбивах старата врата,
Измъквайки отвътре всичко най-необходимо,
Освен часовника.
Когато падащи стени зад мен погребаха
Компаса ми за време.
Сега вече се ориентирам по слънцето,
След доста дни и нощи.
Недей да казаш „Късно е”,
Пази си вещите,
Щом искаш,
Но ето виждам, блъсна се
Във пътна лампа,
Загледан във компаса си…