Над нощта
Издига се метла перната
Със крака
Къси и чепати
Пърха и подскача
Театрално се накланя
Към къщите, където
Столове се клатят,
Люлеят се тавани
И подшушва им в отплата
За послушанието,
Че идва тихият
Есенен вятър
И че стените им
Ще окапят,
Пожълтели,
И че няма скоро
Пак да има семе,
От което да израстнат.
„Чакам го от толкова време”,
Казва тя
И се заврърта с реверанс.